“Големият приятел“ го няма
Четиридесет и осем години след трагичната гибел на Георги Аспарухов и Никола Котков на Витиня, за двамата и особено за Гунди е изписано много. Предлагаме ви текста, с който световноизвестното английско списание „Уърлд Сокър“ започна своя брой месец след трагедията.
“Големият приятел“ го няма
Горкият Георги Аспарухов, който загина толкова трагично през миналия юни в автомобилна катастрофа на връщане от тренировка извън София (б.р. – тук авторът греши с фактологията), винаги ще бъде помнен от онези английски запалянковци, които видяха великия му гол на „Уембли“ през 1968 г. Все още помня моя колега Хю Макилвени, който викаше „Давай, Големи приятелю!“, от мига, в който Аспарухов заобиколи Лабоун и беше ясно, че голът се пече.
Световен статут
Ако Иван Колев беше първият българския футболист, добил световна слава, а Якимов по всяка вероятност вторият, то Аспарухов в своите най-хубави дни беше най-добрият. Висок и здраво сложен, натурален централен нападател – или стрелец, ако искате да използваме непрецизния жаргон, той водеше атаката на България на световното първенство в Ранкагуа, Чили през 1962 г., когато отборът му беше разбит с 6:1.
Онзи мач обаче беше предзнаменование. Аспарухов, първоначално започнал като баскетболист (б.р. – волейболист), напълно изгря на европейската сцена през сезона 1965-66, когато двата му гол изненадващо елиминираха Белгия в плейоф за световното първенство във Флоренция и изпратиха България в Англия.
Може би имаше причина да се предположи, че след като не успя да направи голямо впечатление на световното първенство в Мексико през 1970 г., Аспарухов е преминал пика в кариерата си. Или може би е по-честно да се каже, че контузиите бяха отнели част от остротата му. Дори и да е така, той заслужава да бъде запомнен с най-доброто, висок и смел, отличен във въздуха, умел в контрола над топката, страхотен удар и с двата крака, а както се убедихме сами и добър спринтьор. Той е ужасна загуба за световния футбол